Наскоро гледах филма "Тайната", който ме накара да си спомня нещо, което без да се усетя съм забравила. За силата на желанията, която те е карала винаги да вярваш в себе си и да вървиш напред. За силата на позитивното мислене, което те освобождава от болезнени емоции и спомени, което те кара да преглътнеш горчивина и неприятности и да се движиш напред.
Всъщност няма никаква тайна в това. Мнозина са разбрали, че когато човек се отчае и спре да върви по пътя си към някаква цел, когато се отпусне и зачака нещата сами да се случат, времето замръзва. Не става нищо, което да те събуди от летаргията, нито да те вдъхнови. Просто пътечката, която се е виела в краката ти изведнъж изчезва... или ти преставаш да я виждаш сред храстите. Защото виждаш само болката в теб, огорчението, а тъмните мисли превземат главата ти...
Всеки човек има такива състояния, в които не иска да продължи напред, защото се е замислил за смисъла на това, което прави. Тогава започва да вижда света в черно-бяло, но образите дори не са черни или бели, а сиви, безлични, безчувствени, лишени от всичко човешко. Тогава сякаш духа напуска тялото ти и се изолира, за да се съхрани- не вкусваш нищо, защото може да загорчи, не си подаваш носа навън (и буквално и в преносен смисъл,) защото може да ти стане студено, не искаш да разговаряш дори, защото нечии думи могат да те наранят.
А собствените мисли... не могат да ти причинят нищо, защото са собствени...
Каква заблуда! Самоизяждането и самоукоряването е далеч по-болезнено, но някак мазохистично се наслаждаваш на това усещане! Защото болката ти напомня, че си жив още, че "това е антракта, не края", както се пееше в една детска песничка...
Но стига толкова за дупките, в които се скриваме всички, когато ветровете са по-бурни от обисновено. Защото се събудих и си спомних как преди години умеех да виждам бъдещето, да  обличам мечтите си в думи, думите- в реалност... Тогава каквото си пожелаех, се случваше!
Тогава планините бяха хълмове, реката без мост - плитко поточе, а хората бяха по-разбиращи от всякога!
Къде се изгубих в тъмнината, която сама създадох! Престанах да виждам себе си и тогава станах невидима за другите!
Но нищо не е завинаги в този живот. Времето, в което сама се изолирах, ме съхрани, даде ми по-големи сили. Сетих се коя бях и кой беше моя път. Повярвах отново в позитивното мислене! Това, което се случва, е това, което човек сам си причини- а аз си причинявам да ми се върне способността да мечтая и мечтите ми да се превърнат в реалност!
Амин!      

Няма по-лошо нещо от това човек сам да се самоизгуби. Макар, че лично аз не мисля, че позитивното мислене променя нещо, освен това че ти приемаш нещата по-лесно. Макар, че понякога точно след позитивно мислене, болката е най-голяма.

Не, болката е най-голяма, когато се самосъжеляваш. Днес, когато написах това ,съм усмихната и вярваща, каквато не съм била доскоро...

Браво, както винаги съм казвала. Прави това което искаш за да се чувстваш добре. Щом се чувстваш доволна, всичко е наред и се радвам за теб. :)

Мисля, че си права - когато човек не вижда път,трябва да си спомни за онази своя пътечка, която си е проправил с хъса и силите на младостта и начина по-който се е задържал на нея... Успех, Ели! (Lety)